начало

Статии на фотографска тематика

Автор: Катерина Гаджева

Старият фотографски портрет – раз-веществяване и одушевяване на предмета

Избледнялата снимка, както всяка старинна вещ, винаги ще изглежда като “ексцентрик”, който всички смятат за безполезен в активния живот на съвременния свят. В действителност обаче, тя има две специфични и изключително важни функции: да ни ситуира в реалността и да дари с реален отпечатък родствената връзка. Според Жан Бодрияр старият предмет е митично спомняне за раждането: Колкото предметите са по-стари, толкова ни доближават към една предишна епоха, към “божественото”, към природата, към примитивните знания 1. Бъдещето е плашещо и неясно - то няма устойчиви очертания. Единственият начин да се ориентираме в неговия гъсталак от проблематични възможности 2, е да си дадем сметка за това, което е станало в миналото, миналото, чието очертание е недвусмислено, устойчиво и неизменно 3. Благодарение на снимките ние можем да сортираме, класираме и подреждаме това минало: ние можем да го притежаваме.

На пръв поглед старата снимка създава илюзията за достолепна застиналост. Но съзерцавана в нейния реален вътрешен смисъл, природата ù всъщност е динамична и непрестанно пулсираща. Бихме могли да я видим истински в тази ù същоност, само ако предвидливо избегнем грешката сами да обездвижим и вцепеним образа, като се отдадем единствено на ценноста му като исторически документ и ловко се измъкнем от типичния за фотографската рецепция парадокс, породен от лесната четимост на изображението, която замъглява неговия скрит и дълбок смисъл 4. Или с други думи, бихме добили представа за истинския живот на малките късове фотографска хартия ако заставим нашата зеница непрестанно да шари, да снове като придружаващото ни куче – напред и назад, между идването от някогашното и отиването към бъдещето 5. Всеки поглед към портретите на членовете от рода дава нова сила на усещането ни за “тук” и “сега”. Човекът съзнава сам себе си чрез избледнелите образи - той може да почувства миналото като минало, само ако го види в неговото противоречие с настоящето. Контрастът между някога запечатаното от камерата изображение и реалността е онова, което ни приземява в нашето “днес”. От една страна, този контраст е потвърждение на факта, че наистина съществуваме, а от друга – уверение в това, че няма да ни има вечно.
Благодарение на фотографията духът на предците вече ясно и осезаемо присъства в нашия свят – сега търсим подкрепата му само с един поглед към стената. Фотоапаратът се е превърнал в жрец, в медиум, който осъществява връзката между поколенията. Снимките правят хората и събитията реални 6. Дори и днес да не знаем нищо за мъжът и жената, които виждаме изобразени, ние пак ги чувстваме странно близки. Старата фотография не извежда на преден план усещането за индивидуалност в отделните образи – колкото и колоритни да са, те изглеждат по-скоро като обобщения, като мъдри древни сентенции. В ранните фотографски портрети моделите сякаш са изоставили своята женственост или мъжественост, своята половост, своята полова прелесност и в този смисъл са станали по-малко “земни”. Тези изображения не пораждат същите желания и фантазии, които будят образите днес. Старата фотография лишава човека от телесност - тя му дава друго, нематериално битие. Избледнелите снимки не са просто късове хартия – те изпълват с дух пространството около себе си, защото, както пише Валтер Бенямин, в беглия израз на едно човешко лице от ранните фотографии, за последен път ни се усмихва аурата 7.

Снимката не просто пресъздава реалното – ако правеше само това, то тя би била като картината. За Сюзан Зонтаг снимката е следа, пряк отпечатък от предмета. Докато картината – пише тя - дори когато покрива фотографския стандарт за подобие, винаги е най-много една интерпретация, снимката е най-малкото едно запечатано излъчване – материален отпечатък от предмета, какъвто никоя картина не може да бъде 8. Изображението върху фотохартията е част от заснетото – то е негово продължение. Аналогично “проникване” на първообраза в образа откриваме и в иконата. Човекът с камерата е посредник - той има същата задача като иконописеца - да помогне на изображението да се създаде само. Ликовете от снимките, подобно на тези от иконите, вълнуват не защото произведенията на фотографа или на зографа свидетелстват за тях, а защото техните свидетелства сами са се явили пред нас и са ни позволили да ги съзерцаваме.
Изображенията (снимките и иконите), които пазят “следата” на своя обект имат особена връзка с наблюдателя. Те пораждат у него неподправени и искрени чувства, които отварят сърцето за първообраза и възпитават уважение към него. Благодарение на фотоапарата хората от миналото продължават да бъдат с нас - те обитават един идеален свят, подобен на реалния, но автономно съществуващ във времето 9. Снимката е почти осезаемо “явление” на позиращия. Доказателство за това е неохотата, с която се хвърлят или късат фотографиите на обичани хора. Да погубиш умишлено образите на предците, означава да сложиш край на връзките си с тях, да се отречеш от миналото си. Първообразът и образът имат битие един в друг - с унищожаването на единия се унищожава и другия.Недопустимо е да бъде изхвърлена с лека ръка снимката на някой уважаван член на рода, както е недопустимо да бъде изхвърлена (или изгорена) икона 10.

Отношението към фотографиите е подобно на отношението към иконите – в основата и на двете стои ясно доловимото усещане за присъствие. Някои от вярващите споделят, че се притесняват да извършват своите обикновени, ежедневни дела пред ликовете от иконите, тъй като чрез тях те усещат близостта на самия първообраз. И днес има не малко хора, които биха казали същото и за някой фотографски портрет. В зависимост от нашите действия и нашата съвест, лицата на мъжа и жената (ил.1) могат да бъдат както строги и укорителни, така и доволни или одобрителни. Хурката и вретеното, макар и застинали, продалжават да създават илюзията за еднообразни движения, напомнящи вечното завръщане и неизбежния ход на съдбата. Нишката, която ще престане да се усуква щом свърши вълната, е отброеното време, което неумолимо си отива. Фотографията най-ясно показва крехкостта на човешкото съществуване и поради това може да ни бъде безценен учител. Снимката споделя съдбата на нашия живот - тя се ражда в тъмната стая, цъфти за момент и след това остарява – изоставена от всички и от времето. Какво представлява отпечатъкът? – пита Павел Флоренски. Лист хартия, най-нетрайното, което можем да си представим – и се мачка, и се къса, и се мокри, и пламва от огъня, и плесенясва, дори не може да бъде почистена – символ на тленноста 11. Участта на снимката ни напомня, че на тази земя всичко е временно - ние ще го напуснем и то ще ни остави. Но взирайки се в избледнелите изображения и възнасяйки ума си от образа към първообраза ние можем да откриваме прозорци във времето, прозорци към вечността 12.

Ил.1 1 Бодрияр, Ж. Системата на предметите. С.2003, с.80-81.

2 Ортега-и-Гасет, Х. Минало и бъдеще за съвременния човек. – В: сп.Философска мисъл, 1990/2., с.90

3 Пак там.

4 Лозанов, Г. Гласове зад кулисите. – В: сп. Българско фото, 1988/4-5, с.16

5 Ортега-и-Гасет, Х. Минало и бъдеще за съвременния човек., с.86

6 Докато все още много хора от по-слабо развитите страни се страхуват да бъдат фотографирани, подозирайки в това някакъв вид посегателство над личността им, постъпка на неуважение, сублимиран грабеж над “аз”-а или културата им, пише Сюзан Зонтаг, хората от развитите страни търсят да се снимат – те чувстват, че са образи и че снимките ги правят реални. - Вж. Зонтаг, С. Светът на образите – В: сп. Съвременна журналистика, 1988/2, с.47

7 Бенямин, В. Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост. - В: Озарения. С.2000г., с.139

8 Зонтаг, С. За фотографията. С.1999, с.42

9 Базен, А. Онтология на фотографския образ, с.33

10 Борис Успенски пише, че не било позволено разпадащите се или повредени икони да се хвърлят – те били погребвани в гробище или пускани по течаща вода. Вж. Успенски, Б. Общи предпоставки за семиотичното разглеждане на средновековната икона. – В: Семиотика на изкуството. Т.І. С.1992., с.174

11 Флоренски, П. Иконостас. С.1994, с. 82

12 Флоренский, П. Иконостас. Санкт-Петербург 1993, с.50

Съдържание:

Фотопортрет със смъртта (англ.)
Фотопортрет със смъртта (бг.)
Чудото с фотографията
Фотография и вкусване
Хари Калахан
Между желаното и действителното
Образът на героя в социалистическата фотография
Системата на Станиславски
Женският мотив
Жътва е
Един или три стола
Старата снимка